Мария Шарапова обяви оттеглянето си от тениса по начина, по

 

Мария Шарапова разгласи отдръпването си от тениса по метода, по който искаше – надалеч от камерите и въпросите на публицистите. Тя направи своята изповед пред обичаното си списание „ Vogue ”, в което написа какво е довело до решението да постави завършек на кариерата си на 32 години, написа dsport.

" Как оставяш след себе си единствения живот, който в миналото си познавал? Как се отдалечаваш от кортовете, на които си упражнявал още като малко момиченце тази игра, която обичаш? Играта, която ти е донесла безбройни сълзи и неописуеми наслади. Спорт, посредством който си намерил семейство, дружно с почитатели, които са били зад теб повече от 28 години.

Нова съм в това, по тази причина те апелирам да ми простиш. Тенис, споделям ти довиждане!

Преди да стигнем до края обаче, дано да стартира изначало. Спомням си, че първият път, когато видях тенис корт - татко ми игра на него. Бях на 4 години в Сочи, Русия. Бях толкоз дребна, че мъничките ми крайници висяха от пейката, на която седях. Толкова дребна, че ракетата, която взех, беше два пъти по-голяма от мен.

Когато бях на шест прекосих цялото земно кълбо, чак до Флорида с татко ми. Тогава целият свят ми изглеждаше великански. Самолетът, летището, огромната простор на Америка... всичко беше голямо, колкото жертвата на родителите ми.

Когато първоначално започнах да играя, девойките от другата страна на мрежата бяха постоянно по-големи, по-високи и по-силни, а тенис великаните, които гледах по малкия екран, изглеждаха недосегаеми и недостъпни. Но лека-полека, с ежедневни тренировки на корта, този съвсем митичен свят ставаше все по-реален.

Първите кортове, на които в миналото съм играла бяха от несиметричен бетон с избледнели линии. С течение на времето те се трансфораха в кален клей и най-разкошно завършената трева, на която краката ми в миналото могат да стъпят. Но в никакъв случай, и в най-смелите си фантазии не съм си и помисляла, че в миналото ще печеля едни от най-големите шампионати в спорта и то на всевъзможни настилки.

Уимбълдън изглеждаше като положително място за начало. Бях наивно 17-годишно момиче, което към момента колекционираше пощенски марки. Не разбирах измерението на успеха си, до момента в който не пораснах и се веселя, че не съм го направила. Да, спечелил си нещо голямо, само че животът продължава.

Моето преимущество обаче в никакъв случай не е било в това да се усещам превъзхождаща над останалите играчи. То се криеше в това, че се усещах, по този начин, като че ли съм на ръба да падна от канара. Затова непрекъснато се връщах на корта, с цел да схвана по какъв начин да продължа да се катеря.

US Open ми сподели по какъв начин да преодолея разсейването и упованията. Ако не можеш да се оправиш с вълнението на Ню Йорк - добре, летището е съвсем в съседство. Довиждане!

Откритото състезание на Австралия ме отнесе на място, което в никакъв случай до момента не е било част от мен - към изключителна убеденост, която някои хора назовават...Наистина не мога да го обясня, само че това беше положително място.

Клеят на откритото състезание във Франция разкри съвсем всичките ми недостатъци - за начало неспособността ми да се плъзгам по него - и ме принуди да го преодолея. Два пъти. Това беше добре.

Тези кортове разкриха моята същинска същина. Зад фотосесиите и красивите тенис рокли те разкриха несъвършенствата ми - всяка гънка, всяка капка пот. Те тестваха моя темперамент, моята воля, способността ми да кoнтролирам своите страсти на място, където да работят за мен, вместо против мен. Между техните линии уязвимостта ми се усещаше в сигурност. Каква късметлийка съм аз, че открих метод на земята, посредством който се усещах толкоз намерено и също толкоз комфортно?

Едно от основните неща за моя триумф беше това, че в никакъв случай не се обръщах обратно и в никакъв случай не поглеждах напред. Вярвах, че в случай че продължа да давам най-хубавото от себе си, бих могла да се подтикна към невероятни места. Но не можеш да подчиниш тениса - би трябвало просто да продължиш да се съобразяваш с настояванията на корта до момента в който се опитваш да подтиснеш непрекъснатите задни мисли в мозъка си. Като да вземем за пример:

- Направи ли задоволително, и повече, да се подготвиш за идващия си противник?

- Взел си си няколко почивни дни - тялото ти губи своята убеденост.

- Това в допълнение парче пица? По-добре го компенсирай със страхотна утринна подготвителна сесия.

Слушайки този глас толкоз покрай мен, предчувствайки всяко негово словоизлияние, е методът, по който одобрих тези негови сигнали, когато те пристигнаха.

Един от тях пристигна предишния август на US Open. Зад затворените порти, 30 минути преди да изляза на корта имах процедура, която беше наложителна за рамото ми, с цел да изкарам мача. Контузиите в рамото не са нещо ново за мен. С течение на времето сухожилията ми се изтриха. Няма по какъв начин да ми стигнат страниците, с цел да обясня през какво трябваше да мина, с цел да изляза на корта и да играя.

По време на кариерата ми претърпях няколко интервенции и прекарах безчет месеци във физиотерапия. Споделям това не със страдание, с цел да описвам своята действителност. Тялото ми се беше трансформирало в руина.

Струваше ли си всичко това? Никога не съм си задавала този въпрос. Моята психическа резистентност постоянно е била най-силното ми оръжие. Дори и моят противник да е бил по-силен физически, по-уверен или даже просто по-добър - успявах да надделея.

Всеки състезател схваща неизречените жертви, които прави, с цел да успее. Но до момента в който се впускам в идващите си цели, желая всеки, който мечтае за предимство над всичко, да знае, че подозренията са неизбежни: Ще се неуспехите стотици пъти и светът ще види това. Приемете го. Вярвайте в себе си. Обещавам ви, че ще го превъзмогнете.

Дадох живота си на тениса, а тенисът ми даде живот. Ще ми липсва всеки ден. Ще ми липсват тренировките и ежедневните ми рутини: разсънвам се на разсънване, вързвам лявата си обувка преди дясната и блъскам първата си топка за деня. Ще ми липсват екипът и треньорите ми. Ще ми липсват моментите, в които сме седнали с татко ми на скамейката на корта. Ръкостисканията, когато печелиш или губиш. И спортистите, които без да знаят, ме накараха да бъда най-хубавата.

Поглеждайки обратно съзнавам, че тенисът е моята планина. Пътят ми беше изпълнен с долини и отклонения, само че гледките от върха на планината бяха невероятни. След 28 години и 5 трофеи от Големия шлем съм подготвена да изкача друга планина - да се състезавам на друг тип терени.

А тази неуморна гонитба на победи? Тя в никакъв случай няма да намалее. Без значение какво следва, ще влагам същия фокус, същата работна нравственос и всички уроци, които съм научила по пътя си.

Ако би трябвало да погледна към бъдещето, ще си кажа: „ Имаш да извървиш дълъг път и да формираш още доста невероятни мемоари в живота си. Ще има върхове и падения, по този начин както през последните 28 години. Но не забравяй коя си по време на дългото странствуване. И положителните неща ще продължат да се случват. Защото нормално става по този начин “.

Тенисът ми сподели света и също по този начин от какво съм направена. Чрез него се тествах и отчитах развиването си. И каквото и да избера за своя последваща глава в живота, ще не преставам да се боря. Ще не преставам да се катеря. Ще не преставам да раста.